Вчера умря един човек. Познавах го. Него го познаваха хиляди. Но той твърдеше, че не познава никого. Обикновено в такива случай тъжим, споменаваме името му, проклинаме и задаваме въпроси без отговор. Аз не можах да сторя нито едно от тези неща. Сигурен съм, че и другите, които го познаваха не са могли.
Не можах да тъжа за него поради това, което беше и начинът по който бе изживял живота си. Не споменавах името му, защото нямаше такова, твърдеше, че го е загубил много отдавна, дори не помнел денят, когато това се е случило. Всички го наричаха – човекът, който нищо не помни. Той никога не отпъждаше дошлите колкото и да бяха много те и отгаваряше на всичките им въпроси. Човек, който не познаваше удобната дума “не знам”. С всеки говореше и се държеше различно. Някои се плашеха от него, други го боготворяха, но всички получаваха това за което идваха.
Срещнах го само веднъж това се случи преди две години, но бе достатъчно за да ме промени. По това време не виждах никакъв смисъл в живота си, неудовлетворението се бе стоварило върху ми и ходех крещейки по чуждите мечти. Нашата среща се случи доста странна. Той живееше в малка къща край гората, когато пристигнах на предполагаемото място, нямаше никой и отново реших, че съм объркал нещо. Тръгвах си, но дочух стоварването на нечия брадва, доближих се и видях човек, който неумолимо разпръскваше дървесина навсякъде.
Видях смисъл да го заговоря .
- Добър ден, да знаете къде мога да намеря човекът, който нищо не помни?
- Не помня да знам – рече ми старецът и се обърна да си ходи.
- А вие как се казвате?
- Аз ли, че защо!?
Стреснах се.
- Така просто... знам ли.
- Просто искаш да притежаваш времето си нали така – въпрос без отговор, искаш да кажеш отидох там, говорих с еди кой си, той ми каза еди какво си, имаше смисъл, не съм си губил времето. Че за какво ти е времето човече, то времето няма да се свърши. А че и име, че за какво ми е име, да нося нещо, да съм горд с него, да печеля похвали, да гали някой ушите ми с неговото изричане. Нямам нужда, нямам име.А сега ми помогни да внеса дървата. Дърва момче викат ей на тези неща там..
- Знам, знам.
- Знаел той... хм
В къщата беше уютно, малко и спокойно. За първи път се почувствах добре в селска къща. Винаги са ми мирисали на страх от смъртта и варени прасешки крачета – да знам как миришат.Но тази тук, въобще не беше такава, нямаше нищо общо с другите в които съм бил. Излъчваше спокойствие и сила. Малкото трикрако столче на което се бях настанил ме връщаше в спомените ми.
- Сам ли живеете тук – попитах го?
- Сам, странна дума за пръв път я чувам. Как сам, до мен е гората, под мен е земята, дишам въздуха, посрещам залезите, събужда ме слънцето. Сам, момче може да бъде само някой, който е забравил всичките тези неща. Ти сам ли си?
- През повечето време.Не се стърпях и изрекох - вие ли сте човекът, който нищо не помни?
- Дете мое да помниш значи да носиш миналото със себе си, да бъдеш охлюв с къщичка товар, че защо. Да знаеш, познаваш значи да не можеш да загубиш нещо. Кажи ми ти кое познаваш - дивачката любов ли или вихъра живот, ха. Да ти кажа аз нищо не знам и не желая, защо ми е. Да ти кажа сине има два вида хора такива, които помнят и такива, които живеят.Да помниш ще рече да сравняваш всяко нещо с друго, кога било е по-добре, кога било е зле и ще дойде съжалението, а то съжалението е единственото лошо, друго лошо няма.
- Ти за наркотиците какво мислиш?
- Чувал съм, говорят за тях, разпитват ме. Викат ми – деде, ти тука нема начин да не гледаш некое и друго биле, билка некоя, а аз им рекох абе чада мой, през целият си живот само една билка съм вземал, ама съм я вземал как си требва, редовно и по множко. Разпитват ме за тая билка. Викам им абе вие луди ли сте бе, че какво по хубаво биле има от жената. А те ми се хилят репчат и мърморат за бурени. Бурени ама и вие не сте цветя бе момци. Не се усмихвай и ти. Едно е времето, цветята много никой не ти казва от къде да пазаруваш. Разходи се, излез на въздух, истинските цветя на високо виреят и не пред всеки разцъвфат.
Гледам си дървената чаша и вдишвам от топлият й аромат.
- Дете а теб какво те тормози – попита ме така сякаш за първи път ме виждаше.
- Живота, живота ме мъчи. Тежи ми, не намирам сили да се изправям, сутрин...
- Че защо болен ли си нещо?
- Щом искаш болен съм, не виждам смисъл, по-лошо дори виждам го, но после пак крие се от мен.
- Крие, че то това на мен на дете ми прилича. Защо не му поговориш, не му разкажеш приказката на своят живот - за това как си открил нещата за които си заслужава да живееш, как си се борил за тях, открил си своят спътник, бил си щастлив, радвал си земята. Защо не и разкажеш приказка за това как си живял щастливо и знай, че ако ти повярва ще дойде най-трудното защото ще разбереш, че всичко зависи от теб.
Не след дълго аз станах благодарих му и тръгнах. Само веднъж се обрънах и видях празният му поглед знаех, че вече ме бе забравил.
Днес, денят в който него вече го няма, чета единственото интервю, което някога е давал и си отговарям и на последните въпроси...
- Случвало ли се е някога да мразиш някого?
- За да мразиш не е задължително да умееш да обичаш, но си мисля, че за човек когото е способен истински да обича е трудно да мрази.
- На теб случвало ли ти се е?
- В старото забравено време вероятно да.
- Как така делиши времената?!
- Времето е едно, човека е различен, периодите в човека делят неговата действителност и съответно времената му.
- Да кажем тогава че – “доброто старо време” не съществува J
- Добре е, ако не същестува, но на някои е необходимо. Аз не го желая, и съм го заменил с радост от живота си, който водя сега. Не искам нещо да ми пречи да бъда щастлив, а спомените за едно такова време със сигурност биха го правили.
- Ти си живял в голям град, нали?!
- Няма значение къде живееш, има значение кой си. Никой няма оправдание за това което е.
- Страх ли те от смъртта?
- Забравих страха той ме доближаваше всеки ден до смъртта, сега не го познавам, все пак съм готов за нея.
- Мислиш ли, че има нещо след смъртта?
- То е свързано с това дали смятам, че има нещо преди раждането. Ако идваш от някъде преди да си се родил значи и отиваш там със своята смърт. Ако някой смята че се е създал, родил със своето раждане, то аз не съм готов да водя с него такъв разговор. Но иначе обичам шопската салата.
- Дразнил ли си се някога от непрекъснатите въпроси, които ти задават хората?
- Че защо, радвам ви се. Вие сте същински деца, всяка възраст има своите въпроси, ако някой не може да им даде нужните отговори, значи то той е пропуснал тази част от живота си, не я е живял.
- Какво смяташ за секса?
- А ти какво смяташ за бога?
- Не мисля че има нещо общо.
- Грешиш секса е човешкият бог в действие. Живият Бог.
- Проповядваш ли някакъв начин на живот?
- Моят живот е моята проповед.
- Мислиш ли, че изпълни своята човешка мисия?
- Да, изпълних живота си със смисъл.
